Луната и звездите плавно но сигурно отстъпиха на слънцето. И денят ясно влезе във владенията си. Дядо Борил щом видя това веднага нарами старата мешка и заедно с вярното си куче Чоката поеха по баира. Той познаваше добре местния балкан. Тук бе живял цял живот. Сред тези гори някога беше отгледал двама сина и една дъщеря. На Гергева ливада сред левурдата се бе запознал с вече покойната му жена баба Донка. Двамата имаха прекрасен живот. А сега сам с кучето крачеше към връх Стара баба, там растеше най-силния камшик*. Любимата му билка. За нея му разказваше жена му, че лекувала всичко, а той просто харесваше вкуса на чая.
Чоката бе младо куче. Но за двете си години стана верен другар на Борил. Той бе неговата утеха след като почина Донка. Кучето освободено от синджира тичаше напред и душеше всяко познато или непознато растение, маркираше подходящите дървета, за да знаят другите животни, че то е минало от тук. Те преминаха през горския поток, където кучето опита от ледените води и бързо напредваха нагоре по пътеката. Спряха да починат и да закусят на Димчова поляна. Слънцето вече почваше да гали двамата с парещите си лъчи, но все още не бе толкова горещо, че да им е неприятно. Борил извади един сандвич със сирене и домат и почна да си хапва сладко, а на Чоката хвърли малко шунка и му сипа в метална купа малко водица. Животинката бързо излапа шунката, налочи се доволно с водица и хукна из поляната да гони пеперудите. Играеше му се, но чакаше дядо Борил да се наяде. Когато видя, че той вече вадеше манерката с вода намери една пръчка и бързо я домъкна. Стареца се засмя и веднага му я хвърли, а Чоката със скок тръгна да я гони. Щом я взе от земята бързо я донесе очаквайки повторното хвърляне. Борил му я хвърли отново и се запъти към пътеката. Искаше да качат върха преди жегата. Двамата отново тръгнаха през смесената сянка по пътеката. Вековните букове бяха надвесили колоните си, а Чоката въртеше доволен опашка напред, но нещо го притесни и спря. Почна да ръмжи, а опашката му застана нагоре като антена.
- Чока, спокойно. – приклекна дядо Борил и се загледа напред. - Какво има там момче?

От пред пътеката влизаше в мрачен участък, където нищо не се виждаше. Чоката облиза притеснено ръката на стопанина си и тръгна плахо напред ръмжейки. Дядо Борил също тръгна притеснено до него. Едни светещи очи проблеснаха в мрака и нещо рязко скочи срещу тях. Чоката веднага сдави първия вълк, той подви опашка и побягна. Кучето излая победоносно и предупреди останалите три диви звяра, които се показваха плахо от тъмата, а побягналия се върна в редицата. Именно той отново поведе глутницата. Чоката леко изскимтя, но не подви опашка. Погледна господаря си, който се бе стъписал. До сега Борил не бе попадал на вълци в балкана. Знаеше че има. Бе ги чувал да вият, но не бяха го срещали.
- Спокойно момче, браво на теб. – Опомни се старчето и извади запалка от задния си джоб. Бързо взе един стар изсъхнал клон и намота хартия от стара тетрадка в мешката си. Чоката застана пред него, а дядо Борил извади бурканче с олио. Поля хартията, но вълците не чакаха. Два вълка скочиха на кучето му и почнаха да го давят. Чоката се измъкна от хватката и захапа за шията единия вълк, но другия го издебна отзад и го захапа по гърба. Борил запали пръта и го размаха. Вълците веднага се разбягаха от огъня. Но кучето му легна и почна жално да скимти, а от раната на гърба му се разтече кръв. Дядо борил превърза раната с парцал и бързо изгаси импровизираната факла. Гушна кучето и се затича по обратния път.
Въздух не му достигаше, но тичаше с всички сили надолу, за спаси дружката си. В центъра на селото имаше ветеринар. Той щеше да помогне. Двамата слязоха за около час, а дядо Борил даже не се отби в къщи. Директно тичаше по пътя към центъра. Колите по пътя му свиркаха. Но той не им обръщаше внимание. Продължаваше гушнал любимия си питомец, който на два пъти му бе спасил живота днес. Смелото куче Чоката обичаше много пилешките кокалчета. Докато вървеше към ветеринаря се сети, че му бе запазил едно пликче в камерата и му вадеше по едно кокалче на ден, като за десерт след вечеря. Когато го закърпеха щеше да му ги даде всичките. За да укрепне по-бързо и пак да катерят заедно върха. Но главата на Чоката вече бе отпусната, а езика му вече бе сух. Борил ускори още повече крачка. Не, не, не можеше да си позволи да го загуби. Това прекрасно кученце от неназована порода. Не искаше да го пуска толкова младо. Щеше да му служи още дълги години.
Той нахълта при ветеринаря и директно го сложи на масата. Доктора го погледна зад бюрото из под очилата си:
- Какво се е случило, Боре?
- Бързо докторе! Спасете го, моля ви...Вълци ни напднаха!
Доктора веднага скочи и се приближи, а Борил едвам дишайки от умора му разказа всичко. След което седна на пейката в чакалнята за да изчака.
- Сега ще видя какво мога да направя ти си почини. Искаш ли вода?
- Не, моля те помогни му... – Борил дишаше дълбоко хванал се за сърцето си. А то никога не бе туптяло толкова силно. Стареца се отпусна и затвори очи. Ветеринаря почна да преглежда раната. Проми я със спирт, а после и с йод. Кучето живна, и за да го зашие се наложи да го упои. След около половин час кучето бе зашито, и когато се събудеше щеше да може да си хапне от замразените кокали.
- Боре, кучето е готово... – провикна се ветеринаря. – Боре, Боре...
Стареца бе легнал на пейката с усмивка на уста, а сърцето му вече отдавна бе спряло. Душата му вече пътуваше към един друг свят. Свят без болка и страдание. Там където го чакаха...

Костадин Койчев – Kovak
04.09.2024г.

* Камшикът (Agrimonia eupatoria) е многогодишно тревисто растение от сем. Rosaceae. Среща се из храсталаци, ливади и край пътища в цялата страна. Няма да влизам в подробности, който иска да потърси в интернет. Има доста информация!